В полумрака сенки населяват
крепостта, притихналия двор,
стъпките стените отразяват,
хората мълчат с угаснал взор.
Бяха Калоян и Десислава
на Бояна цяла радостта,
но в цвета на земната им слава
стигна ги безмилостно смъртта.
В църквата, сред образите божи
майсторът седи, навел глава,
само паметта му още може
двамата да върне на света.
Трескаво картини преминават,
пак ехти гласът незабравим...
Споменът гори като жарава
и изчезва бавно, като дим.
На канона как да подчинява
сръчната, но трепетна ръка,
как условен лик да сътворява,
щом живее друго в мисълта!?
Истински те трябва да израснат
там, върху църковните стени,
да ги помнят - млади и прекрасни,
както в най-честитите им дни.
И създаде верният художник
образ жив, за памет на света...
Подпис свой дори под тях не сложи -
геният не търси имена.

Този стих е една от твоите визитни картички!

една от най,най хубавите песни на Лили Иванова..
твоят стих, е абсолютната Ремарка, на Музиката..
впечатляващ ..резонанс!!