Ще бродиш сам из горската тъма,
ще чуваш само тихи птичи песни.
Това навярно твоя е съдба,
животът ти е пълен с неизвестни.
Сред шумните и бързащи тълпи
ти пак си сам. И нещо все ти липсва.
Когато тишината натежи,
развличаш се с летящите си мисли.
Със скуката отдавна си се слял
и като кръст приел си самотата.
Раздавал вярност, вярност не познал...
Небето е единствен твой приятел.
А дните ти са ранен листопад,
една мечта е всеки лист отронен.
Потръпваш от обзелия те хлад,
утеха търсиш в някой слънчев спомен.
Но още пазиш божия закон
и хората обичаш като братя.
Сърцето ти е щедър, топъл дом
за страдащият, търсещ добротата.
И днес, ако се чувстваш разпилян,
спомни си всеки, който си познавал.
Дори за миг до теб ако е спрял,
от себе си частица си му давал.