Художникът избра да бъде сам.

С картините си само да остане...

Не се повтаря онзи буен плам...

Боли в гърдите парещата рана,

че своя слънчев, нежен идеал

в света изменчив няма да намери,

а образи прекрасни бе създал...

Ръката му неволно потрепери.

За миг се спря, от мисъл осенен -

та тя отдавна вече съществува -

богинята на залеза червен,

дошла в съня му. Ще я нарисува.

Под четките, на бялото платно

мечтата оживя във форми чисти,

блестяща, по-омайна от вино.

Очите и искряха като истински.

В безлунна нощ, по-черна от пръстта

художникът, сломен от самотата,

картината погледна и видя

богинята как слиза от стената.

Неземно чудо, бяс, среднощен вик...

Тя, неговата сбъдната молитва

към него сведе светлия си лик,

прошепна му "прости, аз друг обикнах".

С любов, от светлина я бе създал.

Къде ли друг могъл е да я види?

Сърцата са свободни - бе разбрал