На болката познавам аромата
тръпчиво сладък. Знаеш го и ти.
Защо ти е да трупаш във душата
колекция от минали вини?

Когато любовта ни си отива,
излишно е да лъжеш, че гори.
Не съм за тебе огнената дива,
която ти поднасяше звезди.

Магията на будните ти нощи
сега е тя. Аз спомен съм красив.
Защо си тук, защо говориш още?
Дано със нея бъдеш пак щастлив...

За силата ми явно си забравил -
очите ми са сухи, без сълзи.
Щом своя избор вече си направил
за миналото наше не тъжи.

Не бих понесла дълг да съм за теб,
не може любовта да се притиска...
Сподавих във сърцето всеки трепет
и ще си тръгна. Само го поискай.

Това са точните думи! Без изкуствена патетика, но от дълбокото на душата изплакани. И стихотворението отново ни връща към проблема за напрежението между удобството на познатото и гравитацията на новото. Не можеш да имаш и двете. Човек или лети, или е на земята.