Не се научих с реч да омагьосвам,
хвалебствия и оди да редя,
не съм другар с риториката боса.
По смисъл и по дух човек ценя.

Не съм кокетка с много ухажори,
не съм от род, богат или прочут.
С цветя и пойни птици си говоря
и шепнат ми потоци с глас нечут.

Сърцето си не мога да излъжа,
подлец не мога брат да нарека...
Приятел ако видя, че е тъжен,
душата си му давам, не ръка.

Аз горда дъщеря съм на Балкана,
дарил ми е той сили, свобода.
Обичам да се скитам сутрин рано,
опора ми е твърдата скала.

От него се научих да прощавам
обидите, напред да продължа
и истинска до края да оставам -
светулка малка с бяла светлина.

tova..e...4ovek predi vsi4ko trqbva da ostava istinski....licemerieto ne mi e poznato

аз пък съм син на Балкана...;)
Поздрави, Zemela!

"Приятел ако видя, че е тъжен,
душата си му давам, не ръка."

обичам да ходя на билкобер в планините, но най-често в Средна гора и Стара планина. Хубаво стихче, поздрави!

балкански синове и дъщери.;)
Отново браво, Вики!:))

Щастлив е този, който може да се нарече твой приятел!

Поздрав! :)

Прекрасно дете на Балкана,
кой не би се гордял с дъщеря като теб?
Дано от планинската кана
мнозина да вдишат куража
да бъдеш просто ЧОВЕК!

Поздрави за стиха и много усмивки от мен! :):):)