Пристъпва неусетно есента,
с дъждовен повей хладно ни прегръща,
раздипля пелерина от мъгла.
Листата в пеперуди се превръщат,
политнали към майката - земя
с криле, от жарко лято уморени,
изсъхнали, но в странна суета,
от ярките си багри оцветени.
Стърчат нелепо празните гнезда,
мълчат самотно стройните тополи -
навярно ги боли за песента,
огласяла ги в слънчевата пролет.

Без шум и път пристига есента -
царицата на сива меланхолия,
уверена, че свитите сърца
са нейна необятна територия.
Сама рисува огнени цветя
с безкрайното си, живо въображение...
Тъгува в цвят човешката душа,
а есента е просто отражение.