В мисълта ми отдавна живее
ежедневие, пусто и сиво.
Щом сърцето не може да пее,
значи нищо у мен не е живо.

В мисълта ми отдавна се крие
черна сянка, деня помрачила,
алчен звяр светлината ми пие
и света ми превръща се в жило.

По пътеки познати минавам,
виждам хора, дърветата, къщи...
"Добър ден" всеки път промълвявам,
а челото, неволно се мръщи.

Спомен скъп за приятели стари
навести тихо моята болка.
Топла, бистра сълза ме опари
и потънаха мислите в облак.

Бях забравила чувството диво
на тъга и на радост крилата,
в ежедневие - скучно и сиво
бавно гаснеше в мен светлината.

Но сега съм щастлива във здрача
от сълзата прозрачна покъртена -
щом все още умея да плача,
значи нищо у мен не е мъртво.

Б.

хубав стих! :) Перфектен ритъм и мелодична рима! :) Хареса ми, поздрави за творбата! :)