Полудяха щурците. Див пелин загорча в песента
и навя аромата тръпчив през отворен прозорец.
Като маска гротескна се ухили ехидна луна.
Всяко падане - казват - е било просто стъпка нагоре.

По небесна поляна жадно скитат се диви звезди,
вият облаци бели срещу вятъра - черна измама,
който с глас на лъстител тихо пита - къде ли си  ти?
Все едно е къде си! Та нали само тука те няма!

Накъде ли се скиташ - кой те знае. По-широк е света
от пантофката тясна, дето принц за селячка ожени.
Кой е луд - да те мисли, да очаква от тебе вестта,
че си кротнал под покрив. А пък мен - дявол жив да ме вземе.

Все надявах се пътя да свърши - да те спре моят праг,
все те чаках по мръкнало. Беше денят ми година.
Но било друго писано - чаках май ланския сняг,
а погачата бяла за тебе отдавна изстина.

И сега, ако чуеш, че прекарвам си дните сама,
хич не идвай насам, ами по-добре хващай гората,
че угасна жарта ми, а не ражда се в пепел искра,
ни подхващат щурците под прозореца песен изпята.