Преди време, но колко ли - вече не знам,
долових дума, някак случайно:
"Запомни - всеки воин неизменно е сам,
всяка битка е негова тайна."

Не повярвах тогава, не разбрах, може би
(младостта е за мъдрости глуха),
как така ще е сам и през всичките дни
ще върви без другар и разтуха?!

От тогава години изминаха. Зли
и добри хора в пътя си срещнах.
На реките смениха се много води,
сетих студ и жарави горещи.

И спокойстиве тихо, и битка познах,
и победа, и загуба тежка.
Не проливах сълзи, но треперех от страх
за цената на всичките грешки.

Но с  кого бих могла да говоря за  тях
и съвет от кого да поискам?
Само мой е товарът и го нося със смях,
но се питам - дали не е истина?

И дали не е бил онзи стар човек прав,
че остава си сам всеки воин?
Пред света - неотклонно издръжлив и корав,
а в сърцето - със скрита отрова.

Но така е, навярно, всеки кръста голям
и през бури, и в слънчев ден носи...
Мълчаливо приел участта да е сам,
воинът милост и обич не проси.

Човекът е бил прав.
Жестоката истина е, че на война (а живота какво е), войникът фактически е в конкуренция с другарите си. Инстикта за самосъхраниние иска да останеш жив, дори с цената на някой приятел. Парадокс, при това безпощадно логичен.

Земела, чудесна творба!
Поздрави!

още по-вълнуваща е битката да останеш в него!”

Психолог-поет е страшна комбинация. :)