Колко дълго мълчах, как боричках се с думите, само
вътре в мен да стоят, за да зреят без грях и измама,
как затворих ги в мрак, може би и почти ги забравих,
че излязат ли, пак ще преминат през всички прегради.

Ден след ден, час след час ги държах като в каменна крепост,
разговарях без глас, с тишината на сенките слепи,
през смълчани гори и скалисти съмнения бродих,
срещнах много зори, много тихи пространства споходих.

Ала днес ти дойде и случайно за нещо попита.
Сякаш падна перде от очите ми, дълги дни скрити
и за миг се роди в мен желание пак да говоря,
да събарям стени, на словата да срутя завтора.

Колко дълго мълчах, колко думи у мене узряха...
Днес напускат без страх отеснялата, сигурна стряха,
за да литнат към теб, по-свободни, могъщи и силни,
да разтварят небе, да поливат безводни пустини.

Мога притчи за грях и за святост безкрай да разказвам,
за сърдечния крах на епоха, останала празна,
чудни приказки знам - за принцеси, лами, самодиви,
за сърцати мъже, запленили девойки красиви.

А последната... тя, недовършена май че остана,
има смях и тъга, има радост и парещи рани...
Нямам спомен как почна, пък и как ще завърши не зная,
но разказвам нарочно, може би ще помогнеш за края.

то края на приказката би трябвало да бъде мнооого напред във времето. А и защо такава приказка трябва да има край!?

Приказен ден, Вики!