Разплита си косите. Полунощ е.
(Часът на самодиви и магьосници.)
Не бърза, би могла да чака още.
Играе лъч по тънката ѝ нощница.

Сама е. Разговаря с тишината си.
Горят свещички в ледените свещници.
Усмихва се на мъртви вероятности
и има нужда просто да е вещица.

Сега ѝ трябва само стрък безумие,
за да приспи безпаметно умората
от мислите, копнежите и думите,
от дългото лавиране сред хората.

Разресва сънен образ в огледалото.
Луната отразява се в  прозореца.
Душата търси път, далеч от тялото.
В една сълза се давят тежки горести.

Леглото ѝ прилича на разпятие.
Сънят е шампион по дълго бягане...
На мрака в безсърдечните обятия,
свещта догаря. Време е за лягане...

Чудесно пишеш, Земела!
Поздрав сърдечен!

Поздрави!

това състояние на лирическата... а ти си го изразила
с красива, истинска поезия... моите аплодисменти
за теб, от сърце..

"Душата търси път, далеч от тялото." И добавяш: "...свещта догаря. Време е за лягане..."
Остави ги тез мераци! Рано е за други измерения. Я, колко котараци се навъртат покрай теб! Дори самият Феб!
П и е р

десятка