Неизбродни земи прекосих,
по пътеките лунни се скитах,
стисках в шепа молитва и стих -
амулет, подарен от звездите.

Разпилявах се ден подир час,
бях сестра на скали и на вятър,
бях на ехото звънкия глас
и дълбокия пулс на земята.

Носих сини пространства на длан
и вибрирах с дъха на тревите,
бях проклятие, сън, талисман,
на изгряващо слънце лъчите.

Влизах в китния истинен рай
и в казана на пъкъл пропадах -
неуморно начало и край
на изгарящи смисъла клади.

Бях и огън, и грях, и кошмар,
жрица бях на духа на водата,
спях в кората на дънера стар
и се будих на птица в крилата.

Пътник луд съм и днес, без товар.
Да се спра - нито искам, ни мога.
Имам път като приказен дар,
който води директно към Бога.

Прекрасно! Драматично и развълнувано, раздвижено, образно, клетвено. Звучи като осъзнат избор, като мисия. Макар че, от друга страна, това вечно, лудешко движение май е единственият ни път на спасение, защото:
„Дори да си на прав път, ако само стоиш на едно място, пак ще те прегазят.” Артър Готфри :))))
Поздрави, мила Вики!

Неизбродни земи прекосих,
по пътеките лунни се скитах,
стисках в шепа молитва и стих -
амулет, подарен от звездите.
Разкош!!! Поздрави!
Права е Вени - драматично, но и прекрасно!
Хубав ден!