Добре дошъл. Какво те води в моята
претъпкана с пространството къщурка?
Не вярвам да ти липсвам. Сред пороите
все още съм разпръсната. И щура.

Не мога да удавя пустотата ти.
Не се побира в чашата от чая.
(Сърцата на довчерашни приятели
оказаха се черни дупки - зная.)

И знам - тежи ти страшното проклятие
безумно да се луташ в световете си,
да търсиш лек за здрави възприятия
и да не вярваш в хора или крепости.

Защо си тук?! Забрави ли магията,
прокраднала се в думите ми дрипави?
Не всеки път е твой, но без стихиите,
не струва пукнат грош. Напразно скитане...

Изплаших те, нали? Но аз през времето
пренесох непокорството на бродница
и още с ветровете пръскам семето
на светла лудост - дяволски свободна е.

А ти мълчиш. Май всичко е объркано?!
Но просто е. Прозрачно като истина - 
повтаряна, забравяна, изтъркана...
Върви си. За слепци не съм орисница.

Благодаря за прекрасното изживяване, развълнува ме...

Между "Добре дошъл" и "Върви си." е събран цял един приказен и нереален свят. Но къде е границата между реалното и нереалното, когато се движиш по ръба на чувствата. А няма ли я "стихията" на чувствата - живота е безмислица.

Поздрави, магьоснице!

Обичам магията на твоята поезия, мила Вики - не въздейства на парче - с образ, похват, емоция - а те потапя в най-дълокото, обгръща те в мелодията си, омайва те с някаква топла, изстрадана мъдрост - чудо! Орисница си ти, наистина магьосница! Поздрави!

Макар и прокуден накрая, през цялото време се асоциирах с лирическия :) Но още по-необяснимо е, как може да ме пресъздаде такава "щура" и непокорна орисница :)