Душа ли беше - жилава трева,
в сърцето на безводната пустиня.
Без питанки "защо" и "докога"
все оцелява кротко, от години.

Сама не знае тук защо стърчи - 
посърнала от сушата, но жива.
Копнее ли, жадува ли - мълчи,
забравила и вик, и съпротива.

Не мисли и не помни - просто стрък,
под вятър и под пек стоящ на стража,
обречен на пустинния си кръг,
сред пясък и оазиси-миражи.

Ни въздух свеж, ни капчица вода,
достигат благодатно до стеблото.
Дъждовният сезон не е сега,
очаква го след няколко живота.

А дотогава, даже на инат,
сред пустошта сурова ще вирее,
направила, в загиващия свят,
най-трудния си избор - да живее.

Браво!
Щом аз, която не обичам поезията по принцип, я харесвам - какво остана за тези, които обичат поезия! :)
Още веднъж: Браво, земела! Който го може, си го може. :)

https://www.youtube.com/watch?v=HuV2ID4PVgA

Красива алегория във време на борба за оцеляване! И по ритъм, и по мелодия стихът е като изваян! Поздравления, Вики!

стоик може да напише това. Покланям ти се - с все сърце и чувстванията му!

Страшна си, Вики и винаги си била. Моите поетични епохи отдавна отминаха в тая кървава война с либерастията.