Със стоманени клещи върховете държат сиви облаци
и прилича небето на опушен, зловещ похлупак.
Зрее мрачно суров ураган. Висините отровени
с гръмотевичен тътен крещят, че ранени са пак.

Върховете държат - безкомпромисни, твърди пазители
(не случайно сравняват ги с воля и сила, и дух).
Щом високо стоиш, нямаш право да сипеш сълзливите
или гневни моменти от препълнен душевен търбух.

Много лесно било би, да излееш дъжда над невинните,
да стовариш стихията страшна над ниска глава,
но така слизаш пак на нивото предишно, равнинното
и започваш отново да търсиш свой път към върха.

Върховете мълчат, заплатили цената на времето.
Силни стражи, посока, за очи и сърца вечна стръв,
в памет каменна пазят и онази сълза, неродената,
и от тихо туптящите рани, по капчица кръв.

и най-строго пазени тайни, но без низините не бихме подозирали за височините. Изградила си от материала на пейзажността цяла философия, Земела. Приветствам!

https://www.youtube.com/watch?v=IlEMxQS65s4

двете релси на железницата към рая.
"Песенен път" започва с вкопчените в тленното, за кое(/и)то наистина няма надежда, но завършва с добилите свобода от всичко, способно да бъде разрушено. Това е първата релса.
Втората релса е свободата от егото. Само тя може да извиси волята на човека до точката на господство над всеки облачен импулс, изплуващ отвътре.
"Кой да види, че животът кипи"? – Този, който вижда "леките, слънчеви пръсти". Вижда ги този, който гледа през тленното и през себето.