Уж съм ничия, Боже! Със стихиите бродя, свободните.
Ни въжета търпя, нито нишки от лъскав сатен.
Безподобно сама, упорито бунтовна безродница,
от вериги и връзки, крила сътворила за ден.

Нямам никого, никой ме няма, угасват огнищата,
но от всичко съм част, а пък всичкото - част е от мен.
Моят корен отрязан, два века назад, пепелище е,
но пулсира в земята ми див вик, от песен роден.

Тази песен, която  столетия пеят върхарите
и с гласа на кавал свирят билки и диви треви,
а кръвта ми шепти: "ти си просто прашинка от цялото
и повтарят се в теб всички хора, живели преди".

Уж съм ничия. Дух, принадлежност и бряг пратил в нищото,
уморена от виещи глутници стара вълчица,
но, незнайно защо, сън сънувах - вървя през стърнището,
изтъкана от древната, пъстра народна шевица.

Вълшебни стихове! Поздравления, Вики!

Ти си част от България която някой ден ще се върне в теб,за да ти разкрие очарованието на онова родолюбие,което задвижи цялото Българско възраждане!

Качествена поезия, подплатена с мъдрост! Ужасно рядко явление в съвременното Изкуство!!!

Красиво! И много въздействащо! (bow)