Те се спускат  по стръмния склон на червените залези,
силуети на призраци тихи  над сънния  град
и с последни  зари се превръщат в отблясъци алени,

 От камъните, хвърлени по мен,
изграждах не стени, а катедрала.
Събирах с  дух, от горест несломен,

Сред тишината, в центъра на храма,
едничка свещ запалена стои.
Чертаят здрачно сенките измамни

Изпрати ми през времето мисъл за звезден порой,
но звездичка  единствена с моето име наричай.
За пореден път прави вселената остър  завой,

Представи ми се.  Първо като страх,
от буря и стени,  от неизвестности.
Проекция на смазващия  грях,