Малка къща в снежна планина
край дървета, стигащи небето,
сгушена сред бяла самота...
Там не води ни една пътека.

Огън жив в камината гори,
светлите отблясъци играят
и по топли, дървени стени
фигури магически чертаят.

Син е хоризонтът и блести,
сняг покрил е пухкав върховете,
планината тайнствено мълчи,
чудни форми ваят ледовете.

В приказка от снежна красота
битието мрачно се подрежда,
бисер става топлата сълза,
в който всяка болка се оглежда...

Малка къща в снежна планина
скрита във сърцето ми живее.
Мами ме със свойта самота
сред гората. Искам да съм в нея.

има много топлота .
поздрави !

Страхотен стих!