Завръщаш се в отдавна празен дом
и само сенки гонят се в ъглите.
Избяга топлината с тъжен стон,
когато си замина. Не попита

угасва ли полярната звезда
в едни очи, от болка помътнели.
Сега те среща само тишина,
дърветата дори са онемели.

Момичето с разветите коси
ти вярваше, че още тук те чака,
приела кръста. Без да те вини,
за твоята любов тя дълго плака.

Но днес я няма. Къщата мълчи
и мракът само прилепи привлича...
Какво остава? Просто си тръгни.
Знай - шепа прах не можеш да обичаш.

Де да беше толкова лесно...
Развълнува ме, благодаря ти!