Ти си слънце в косите ми огнени,
аз съм плачеща, стара върба.
Плетеница от нерви и спомени
срещу твоята бяла сълза.

Ти си светлия изгрев на лятото,
аз съм залез, от път уморен,
прекосил и тревите, и блатото.
Кой ли дявол те прати при мен?

Ти усмивка си - детски подкупваща,
аз - кондор, из простора летял,
но крилете ми днес са пречупени.
Не изпитвай към мен даже жал.

Но ти вплиташ в пътека измислена
свойта обич, копнежите пенести.
Тя превръща се в пареща истина
и по нея се връщам към себе си.

И много истинен!
Поздравления!
Б.

Толкова много обичам да започвам деня си с твоите стихове.
Прекрасни са!