На залезът окото ослепя.
Дърветата - разплакани гиганти,
ми шепнат да остана, да не спя,
под нощната раздипляща се мантия.

И ето, буден поривът стои,
съмнения кръжат със стъпки глухи,
от прашния сандък пълзят мечти
и спомени далечни - за разтуха.

Една лъжа с измамен ореол
пристъпва като дръзка непозната,
един копнеж отново крачи гол,
една любов струи  - къс старо злато.

Изнизва се от мрака огнен миг,
искри минута, после съкрушено
надава див, почти предсмъртен вик -
илюзията пак е разрушена.

А с лунен блясък смее се нощта,
танцуват валс звездите - пеперуди...
О, Господи, сега ако заспя,
прати ми болка. Тя ще ме събуди.

Отдавна не бях чел нещо толкова изящно :)

Поздрави!

Голяма си... и за мен е истинско удоволствие да те чета!