(ekstasis и Самодива)

Човек е просто – късче чудна  вяра,
захвърлена в игрите на съдбата,
подхлъзва се във огъня и зара
със порива в очите си замята...

Човекът е прашинка светлина,
копнеж и дъх, усмивка на зората,
безмилостно пленен от ориста
надежди на гърба си да намята.

И в ямурлук от скътани стремежи,
той с изгрева  душата си повива
и пътят, дето често му се ежи,
в нозете все посоките извива.

Към слънцето с протегнати ръце,
смирен оре житейската си нива,
а в огненото, парещо сърце
една любов остава вечно жива.

И себе си тъй често не разбира,
с човешките дилеми се обрича
на полет, ослепял от вдъхновение
и тихо страда  в раните си лични.

Щастлив, витае в слънчеви простори,
сломен, пропада в пропасти бездънни,
но става пак, не спира да се бори,
защото знае,  утре че ще съмне.

Животът е търкулване по хълма
на времето, събудило мечтата -
човек  е себе си, когато слънце бълва,
и с чуден дъх докосне свободата,

когато сред най-бурните талази
или сред росни, утринни градини
красивото у себе си опази
и детската си, приказна невинност.

http://otkrovenia.com/main.php?action=showuser&username=ekstasis