Не, не е лесно. Може би е страшно
с дух пътя извървян да проследиш.
По стъпките на спомените прашни
откриваш, че си можел да летиш.

Припомняш си и огнения хаос
в главата си, след първата любов,
илюзиите, вярата нахалост,
приятелят за теб, че е готов

през пропасти и бури да премине,
да сподели горчивия ти хляб...
О, Господи! През толкова години
щастливец ли си бил или пък сляп?!

Наистина ли всички ветрове са
ухаели на люляк и на бор?
Дали и ти си същия - понесъл
на рамото си пъстър птичи хор?

Под сребърната есен на косите
дали е живо дръзкото хлапе,
което може с бързея на дните
не пранги, а венец да оплете?

Навярно има хиляди въпроси -
притихнали, без отговор стоят,
а в нощите вълшебницата боса -
надеждата - пристъпва в твоя свят

и шепне с побелелите си устни:
"Героят в теб не те е изоставил,
пак силата му можеш да почувстваш
и пак си жив. Но просто си забравил."

Много е хубаво да си задаваме честичко такива въпроси, да си спомняме дързостта,с която сме искали да променим света, да си спомняме радости и скърби, така помъдряваме и трупаме опит, така извличаме екстракта, койтони помага да продължим напред. Трябва да запазим живо детето в себе си и като го храним с това, което обича и да забравим за думичката не, пред всичко, което все още обича да прави, понякога от него е останало толкова малко, че не трябва да го спираме с мъдри мисли..

Поддържам коментара на kasnaprolet9999 !
Б.

Ама може ли толкова хубаво и мъдро да пишеш!!!