Вече минало нямам. Нито памет, ни възраст, ни спомен.
Панахида отслужих за изгубени, мъртви мечти,
разделих се с товар поражения, битки, тегоби,
чужди грешки простих, а забравих и моите почти.

Стари болки и грижи в дълъг ред мълчаливо изпратих,
сто тревоги погребах под покров от цветя и лъчи,
в час нечакан и луд с росна китка събудих зората
и погледнах през нейните чисти, лазурни очи.

Колко цветно е всичко, колко ярко сияе дъгата,
колко смях крият в себе си облакът, капките дъжд
и ухаят липи, и е истинско, слънчево лято,
но от тези,  които уж случват се само веднъж.

Уж за първи път виждам така, а е странно познато
всяко цвете и стръкче трева, всяка капка роса,
пак осъмвам в зори - неочаквана, луда, богата...
Май греша... май повтаря се. Пак ли звънят чудеса!?

Преродих се - за кой ли път - в огнена, бяла вселена.
Вече минало нямам, нямам бъдеще, имам мига,
имам само усмивка на вечност и пътека зелена -
всъщност много... и нищо,  но са мои. И ги имам сега.