Няма нужда да бъдеш нито първа, любов,
ни в притихнала есен -  последна.
Всеки миг,  всеки праг, всеки рай е готов
да запее с теб химни победни.

Няма нужда да носиш свеж венец от цветя,
не ти трябва костюм, ни украса.
Ти самата си цвят, разцъфтял в красота,
пред която и слънцето гасне.

Не играй си, любов, с онемели сърца
и с измама недей да прегръщаш.
Необятната сила да родиш светлина
е едничката твоя същност.

И недей се зарича - ти си вечна с това,
че капризна си, горда, ранима,
че си сбрала в едно смях, надежда, сълза...
Или просто с това, че те има.

Ми ето това е поезия, а не на Уондър смахнатите глупости. Браво, Земела!

Моите аплодисменти за чудесния стих!