Било ли е или не е било -
не зная вече, много време мина.
Един орел с прекършено крило
трепереше сломен до храст къпинов.

Край него спрях, посегнах с цел добра,
той с остър вик отблъсна ми ръката -
отказа да приеме помощта
от страх - да му не взема свободата.

Какво да сторя!? Имах само хляб.
Напълних шепа с пръхкави трошици,
вода от близко изворче налях,
но как ли, Боже, се лекуват птици?

И как се връща в синия простор
най-гордото създание - орела -
с прекършени крила, с помътен взор...
Каква ли орис тук ме е довела -
безпомощна, смутена да стоя,
да виждам как умира свободата!?
Водата бистра, шепата храна,
не ще му върнат силата в крилата.

Но спря на мен мънистени очи
раненият приятел. Доверчиво
до дланите ми сам се приближи,
прошепна ми: "Ти дълго ще си жива,
а аз умирам. Здравото крило
оставям ти. Без него ще пристигна
на оня свят. Дори да е едно,
на тебе вероятно ще ти стигне.
Зажалиш ли за волност и летеж,
копнееш ли небето да достигнеш,
спомни си, че поиска тук да спреш,
да ме спасиш, обратно да ме вдигнеш.
За туй ти давам здравото крило -
върни поне едното сред простора,
то няма с твоя дух да е само -
живеят много птици, скрити в хора.
А ти ще можеш леко над прахта
и над калта човешка да политнеш..."
Потрепна за последно и умря
и моята душа превърна в скитник.

Сега зоват ме мощно планини
и върхове, без рамки и предели,
примамват ме онези висини,
които завеща ми сам орелът.

Било ли е или не е било,
не помня. Всичко времето поглъща.
Но всяка нощ орловото крило
закрепнало в съня ми се завръща.

Поздравления!