Нощта е обладана от безумие.
Надига се безмълвен, страшен крясък
в сърцето на измамно пълнолуние,
прозорците заляло с хладен блясък.

Събличам бавно дрехи и съмнения
на свещите под тихото сияние.
Оставам гола, чак до откровение,
небрежно хвърлям минали страдания.

И само в светлината на очите ти
потъвам, като залез във вълните.
От студ потръпва в мен душата - скитница
и в трескаво смущение се пита

дали ще можеш - бяла и разголена
до болка, с топлина да ме прегърнеш?
Усещаш ли пространството, разтворено
пред теб? Света ми можеш ли да зърнеш?

И имаш ли на рицар благородството
да не раниш, дори от ненаситност?
Успееш ли - дарявам ти господството
над цялата си гола беззащитност.

Това стихотворение е найстина много класно. Поздрани!

"И имаш ли на рицар благородството
да не раниш, дори от ненаситност?
Успееш ли - дарявам ти господството
над цялата си гола беззащитност."

За съжаление, чак такива рицари не сме.

Поздравления!

Поздрави!

Ху-у-убаво!......

Много ху-у-убаво!!!!!!!!!!!!!!!!!! ;-)

Това, като , че ли аз съм го писал ...... Поклон. Много е истинско и силно !!! Толкова е близко до моята душевност......

Да търсиш искреното в човек, но ако не се отвориш ти към него, той не може твоят свят да зърне,
(Усещаш ли пространството, разтворено
пред теб?). Няма как да разбера ако не ми кажеш къде точно те сърби, та да мога да те почеса. Малко улично звучи, за което Ви се извинявам! А завършека е много актуален и поучителен