Навярно ще замина някой ден
(макар, че не планирам да е скоро)
на път, наглед съвсем обикновен,
но безвъзвратен. Пътят към простора.

Със себе си какво ще отнеса?
Една торбичка счупени желания,
букетче от лъчи, една мечта
и обич. До последното дихание.

Не питам се какво ще е след мен.
Не ме е грижа кой ще ме запомни
и със какво - суетният рефрен,
повтарян и от сетния бездомник.

Тук, на земята, нищо не дължа,
а някъде оттатък - не се знае.
Ще бъде страшна грешка да тъжа
за този свят по пътя към безкрая.

И не, че вярвам в ад или пък в рай
(известно е, че в себе си ги носим),
но просто всичко има своя край -
тревите ги очакват сенокоси,
цветята - тиха смърт сред аромат.
А после всичко почва отначало...
Животът е безумен кръговрат,
палитра на художник полудял е.

И Страшен съд ще има ли - не знам
(а той се очертава интересен).
Не търся божества в измислен храм,
през времето преминах като песен.

И тръгна ли, дано да е сред смях
(така изглежда всеки път по-кратък),
обречена на вечния си грях
докрай да се раздавам, без остатък.

Никога не се отричай от Бог......

Вики, страшна си! Как ги редиш само. Просто да ти завиди човек. Ама не ти ли е още рано за такива мисли. Ние по-старите какво да кажем, м?

Твоите стихове не се четат, а се преживяват...
и е огромно удоволствие, огромно!
Аплодисменти!

Не може да не се мисли за фаталният край. Трябва да си мисловно ограничен, че да не мислиш за бъдещето. (но просто всичко има своя край ) Ясно и точно, но твоето стихо ще остане тук на този земен рай. Много проницателно. И аз се замислих.....Браво!

Ти си талантлива поетеса От .всичко ,най-много разбирам от хубава ракия и хубава поезия.Имаш ли побликации?Не съм взел образа от теб.Но те открих и ще те чета.