По стръмните пътеки на безкрая
се скитат непознати светове.
Къде отиват - няма кой да знае,
кого ще срещнат, нито пък къде.

Разтворени пространства се пилеят.
Незнайни, неоткрити ветрове
разнасят смях и плач и се люлеят
на люлката на древни богове.

Пресичат се измислени вселени,
валят луни и пада звезден прах,
проникват траектории зелени
в неволното усещане за страх.

А истините стари на Всемира
поставят своя вечен паралел,
но всъщност, цял живот не се разбира
какво си дал или какво си взел.

В едно дали събрал си ада с рая,
мълчал ли си, издигал ли си глас...
Най-стръмните пътеки на безкрая
се скитат, непознати, вътре в нас.

Малко ми е абстрактно, но добре звучи. +

"но всъщност, цял живот не се разбира
какво си дал или какво си взел."

и най вече, че е преживяно, усетено, видяно, поне в моите сетива, а ти си го изказала в слово!
Поздрави!

И цял живот не стига да узнаем
това, което търсиме безспир.
Защото все не можем да открием
с водата жива онзи малък вир...

Хубаво е, и както казва Звездичка, преживяно сякаш от всеки един от нас. Пътеките на без края, в живота - колело!!

Нежна вечер!

възприемам. Не мога да схавана замисъла/темата ти Земелче. Сигурно е от това, че не ме бива в стихото, но ако е в смисъл за животът ни имаш право.

Това описание приляга добре за човешкия живот :)

Чудесно философско звучене! И всичко е изпипано - и ритъм, и рима... Хубаво стихотворение, с великолепна поанта!

Много хубаво пишете! Дори ми се стори познат стила. Поздравявам Ви!