Пристъпвам като в сън... Забравен храм
от дебрите на времето изплува.
На здрачния, небесно мек екран,
звездите прожектират светло чудо.
Тук, струва ми се, вече съм била -
познавам всеки храст и всеки камък.
Дали не е игра на паметта,
или пък, странна зрителна измама!?

Зад грохналите, каменни стени,
сребристо сива сянка се разкрива
и тихо ми прошепва " С мен тръгни,
познаваш ме. Да, аз съм още жива.
Сега съм тук, в безплътния си свят,
където пожела да ме изпратиш,
но - знаеш ли - и в призрачния град
живеят дъщери на самотата."

Коя е тя? О, Господи, коя!?
Кошмар ли пак сънувам, Боже мили!?
След призраци не искам да вървя,
а да си тръгна - просто нямам сили.
Последвах я... Навярно я познах -
онази част от мен, без глас и име...
На времето безжалостният прах
покрива, но запазва всичко минало.

Къде ме води? Може би, натам,
където съм била добро начало
и извор чист. Или пък, мрак? Не знам...
Дали ще ми покаже края в бяло!?
Пробождат ми очите светлини,
държи ме в плен забравена пътека,
въртят се като пумпал всички дни
отписани, с ръка, наивно лека...

И пак връхлита тази празнота,
която може с Нищо да убива...
На сянката коварната уста
не спира да повтаря "Аз съм жива".
А аз я следвам, бледа и сама,
дори без опит плах да възроптая
и виждам как, в окото на света,
преливат се Началото и Краят.

Тя не е призрак, тя е истинска,
обикновена, земна.
Не разбира защо така те плаши,
намира те чрез интуиция.
Вярва, че е нечия половина
и иска просто яснота.
Ако ти вреди, ще си итиде,
не се погажда със тълпата.

Колко хубаво пишеш, Вики, но кой ти гледа вече поезия в това озъбено време. Все пак, браво! Както винаги.

Разкошен стих! Чиста проба поезия! Поздрави!