Да пътуваш към мен е особена лудост, човече!
Аз вървя по следите на вятъра, век подир век
и не искам да спра, пък и може би, късно е вече
да се връщам назад, към дъжда и към летния пек.

Ветровете избрах - с тях лети се безумно над времето
и пространства на живи и мъртви се виждат на длан.
На свободния дух плод завърза в сърцето ми семето
и за дребни душици и грижи не искам да знам.

Ти си просто чудак, смелостта си приел за спасение
от измислено зло и за път към невярна звезда,
но не знаеш какво е нито вик, нито гняв, ни съмнение,
глътка смърт не отпил, не докосвал мълчана вода.

Аз съм скитница вечна, не познават умора крилата ми,
като дъх преминавам, не изгаряй по пътя към мен.
Не заплитай живот към въжето измамно, разплакало
не един щур глупак, от наивна мечта запленен.

Днес съм тук, утре там - няма как да се слея с покоя ти - 
страшна гибел и раждане светло на нова земя.
И не мога да вярвам нито в гръмкия глас на героите,
ни в куража им сляп. Искам само простор да летя.

Респект!

Днес съм тук, утре там - няма как да се слея с покоя ти -
страшна гибел и раждане светло на нова земя.
И не мога да вярвам нито в гръмкия глас на героите,
ни в куража им сляп. Искам само простор да летя.

Добре, много добре, отлично дори!
Но аз нямам сили да вървя по следите на вятъра.
Бих си изпросил напред да ме носи.
И ако имам късмет, няма да ме блъсне в някоя отвесна скала...
Поздрави, Самодиво!
П и е р

Много ми хареса вътрешният диалог - скритият драматизъм в него, логичното му вътрешно развитие - от модалността на глаголите "да пътуваш" "да спра", "да се връщам" през свършеното минало време на действията във втората строфа до императива в третата и двойното отрицание в последната строфа и ... нова модалност. Виртуозно! Поздрави, Вики!