По склоновете стръмни на деня
се спускаше - безименен скиталец.
Животът му - сурова планина,
поглъщаше угасващия залез.

И като в стар, почти забравен филм,
пред погледа му всеки миг премина - 
рисуваше цигареният дим
годините - картина след картина.

Приседна уморен на камък бял,
виденията с поглед да изпрати.
Пълзи студът през дрипавия шал - 
навярно, дял последен от съдбата.

Отново е момчето в леден  дом,
отново е наивникът, глупакът...
Мечтите в изтърбушен, сляп вагон
качиха се ... и бавно тръгна влакът.

Но пътят има край. И свършва тук.
Отпусна се в прегръдките на мрака.
Привикнал с всичко, тръгна си без звук,
а камъкът сълзите му изплака. 

Страхотно съпоставяне на жива и нежива материя. Кръстосани роли, една от които парадоксална.
Афторке, да знаеш, голема работа си! :))))