Обесени на времето висим
и цял живот измерваме с бесилото.
Житейски опит, мъдрости, сълзи,
но... има нещо странно, нещо гнило.

Уж наше е, защо ще ни душѝ,
нали само за целите ни служи,
а ден след ден, по малко ни рушѝ
до жалък труп, пресъхнал и спаружен.

Не дишаме. От примката боли.
И вик, и песен, в гърлото засядат.
Гласът, посипан с борови игли,
брои секунди - стъпчици към ада.

Но времето е наше. Всеки миг.
(Обесените, имат ли въжето!?)
Дали и на кого принадлежи
отрязъкът, преди небитието!?

Над мярката, кой би се извисил,
за време и пространство, за да диша!?
Нашийника с безмилостни бодли
кой срязал би, без тайна сила свише!?

Покорни на невидим, строг палач,
от нас измислен, кротко се люлеем,
а примката - зависимост до плач,
ни притежава. Господ ни се смее.

Изреченията и в това твое стихотворение, zemela, са като стаи, имащи по стените си още врати, защото смисълът, вложен в тях, може да се разгръща още и още...

"Нашийника с безмилостни бодли
кой срязал би, без тайна сила свише!?"

Малцина истински осъзнават колко са голи и бедни в това материално състояние на съзнанието и достигат до онова велико смирение, обозначено в народните приказки като "Иван глупака", но пък единствено той може да спаси "златната ябълка" от "ламята".

Благодаря за прекрасния стих!

Господ ни се смее! (Y)

Планета ни е просто една прашинка, която се рее в периферията на една не много голяма галактиката. Съотнесени към огромната Вселената вероятно сме по-малки и от елементарна частица. Дали изобщо сме забележими за Господ или просто се движим по всемирните закони, заложени от Него в началото на Времето?

защо си сложила това „и“ накрая, махни го, ти си просто Вик! Всеки твой стих е вик. Дълбок, кънтящ, раздиращ, размислящ, хващащ.
Най-хубавото в нас хората си мисля че е, че си мислим, че имаме чувството, че можем да мислим! А доколко е така, не знаем и не ни интересува, защото тази мисъл ни е самодостатъчна да си внушаваме, че сме богоизбрани.