Всяка сутрин отварям очи, а усещам прераждане
на онази магия, сътворила деня и нощта –
под лъчите на бухнали изгреви светло  изграждам се,
а под лунния диск, непотребните мисли руша. 

Може би, нейде в мен,  спотаена  е древна  магьосница
и  кръвта  ми я помни, че в познатия ритъм тече
и отдавна забравени думи пронизват до костите,
и  от  храма свещен на живота, ми пее звънче. 

С благодарност към Бог и предците ще пазя искрицата,
осветяваща пътя ми, подарила ми силни  крила,
за да мога да следвам без страх из небето си птиците,
да се връщам пак там, откъдето съм всъщност дошла. 

И дори,  някой ден, да ме скърши на бурята  вятърът,
знам, че пак ще  я има и за извора чист паметта,
и копнежа на някой, да лети сред просторите с ятото,
към  извечната, скрита  у  всеки от нас светлина.