Пак се вдига зад ъгъла на смъртта томахавката,
демон хили се  пъклено - вкупом иска  ни, всички
и се свеждат в безмълвие, на страха си пред хватката,
уморени от ужаса и покорни  главички. 

Ново робство предлага се, на пазара на времето,
смело пием отварата, гибелта да избегнем,
без крака да поставяме на живота на стремето,
че да мислим с главите си, като камък ни тегне. 

Пред лицето на дамата, да - онази с косата,
се усмихвам сподавено – стар, известен противник,
който плаши с измамата за финал на играта,
но едва ли би свършил с мен животът, по  принцип. 

Още вярвам си в избора, а една изначална,
чиста песен на  извори, в мисълта ми се  лее.
За тълпата съм смахната (но със стил  ненормална!)
и ми дреме на шапката, в кой ли свят ще живея. 

Още скитам се с вятъра, с цветни  пъпки говоря си,
осъзнавам до атоми, че съм тук и съм жива.
Откачена съм, вярно е (с обществото не спори се)  -
нямам нищо напротив. Лудостта ми отива!

Стих, който напомня галопиращ боен кон!
Адмирации! (bow)

Актуално, точно, назидателно и повдигащо, представено по твоя уникален начин!

Супер е- прилича на стихотворен разказ,който те увлича и повежда!

Адмирации!

А аз бих добавил от мен:
А ако на света не бяха лудите
които срещат глупостта със смях,
живели бихме в царство на заблудите
или пък просто нямаше да има свят...

Това е и моето мнение, Много сериозна творба,
П и е р
ПС - Изпращам мнението си след три прочита, Бавно вникнах колко е значимо написаното. Не е като моите майтапчийски постинги, Поздрави!

а - „Лудите, лудите - те да са живи!“ - го е рекъл авторът. Повторил ги е, натъртил ги е, демек тия дето са много пъти луди – да са живи! Така че и ти влизаш в тия, но може и още:))