По ръба на перваза се стичат изгубени мигове,
сякаш вишни презрели, се търкалят сред черната кал.
Може би са били просто пътници, тихо отминали,
от познатия път, в който малък човек е вървял.
Заминават с усмивка, запазили в себе си лятото
и остават далеч, в непозната реалност, без жал.
Носят радост и вопъл, и тъга, и на слънцето златото -
все различни, приличат си – всеки в сърце е живял.
Те се спускат по стръмния ръб, за да скъсат въжетата,
дето здраво държат ги в морна памет, в житейска борба,
осъзнали, навярно, че така са орисани, клетите –
след светкавичен блясък, да угасват смълчани в нощта.
Май приличат на смърт, ненадейно изчезват от дните ни,
Но за сбогом оставят онемяла до вик свобода
и онази искра, осветяваща с вяра съдбите ни.
Уж умират, но всъщност, са с нас. И сега, и в смъртта.
