Пак юни тихо чука на вратата ти,
липите пръскат летен аромат,
а с него се промъква и познатата
приятелка, в спокойния ти свят. 

Онази вечна лудост и проклятие,
желана болка, пареща тъга...
Копнежът става огнено разпятие,
въртиш се на мечтите си в кръга. 

И пак са полудели сякаш билките,
поляните превзели с дъх и цвят.
Ухаят сладко, може би горчилката
да вземат. И сърдечния ти глад. 

Познаваш ги и росни, и посърнали,
докосваш ги, наричаш ги по име,
навярно даже биха те прегърнали,
но знаеш, че не стават за любими. 

От щедрата трапеза с чудни дарове,
опитваш и бодилчето, и зрънцето
и вричаш се във вярност на върхарите
и силата магическа на слънцето. 

Омайно време. Ароматът на липите опиянява и хора и насекоми.
Преди малко научих, че имало мъжки и женски липи и само женските миришели.

Красиво, омайващо!
Честит Еньовден, Вики!

Многократно прочитах, но за мен лирическият (или лирическата) си остана загадка. Усещането е, че такива възприятия и светоглед не са от нашия свят. И една огромна самота…