В изкривена спирала върти ме безумното време.
Чужди грешки платих и темели иззидах от тях
на измислен затвор, в който тихо духът ми да дреме
и поставих на стража свирепият, дяволски страх.

Нямам спомен кога или кой е объркал конците
и къде корени се погрешно чертаният кръг.
Може би, тежък жребий изтеглили, стенат предците
в неизвестен за мен, но разяждан от мъка недъг.

И понеже не знам някой смъртен да може да бяга
от капризната вещица стара, на име Съдба,
през света носих кръст и изгарях на собствена клада,
но разтварях затвора си страшен, врата след врата.

Може би имам дълг, а и купища собствени грешки,
или просто изправям кръга, от беди изкривен,
може би съм дошла да разбия веригата тежка
и да тръгна към изгрев на нов и безоблачен ден.

Може би са понятия празни и "край", и "начало",
може би е движение вечно най-тихия кът,
но отново преливам се в част  от магията бяла,
оцеляла през бурния ад и превърната в път.

Не се оправдавай, че някой ти "объркал конците". Ако беше пуснала нишка след себе си, нямаше да се объркаш в лабиринта на живота.

Бръкна дълбоко в душата ми, за което ти благодаря!

Любима тема - и неочаквана, поетична, красива и мъдра, лирична и драматична едновременно - прекрасна трактовка!
Поздравления, Земела!

Разплетена, изгражда новото си огледало, запридащо и нишка нова – уж същата, но леко променена, с кодон надежда за добавка.