Може би съм дадена на друг.
Може би, съм дадена за друго.
Този свят е сбъркан, странен луд,
който за удобство вярва в чудо.

Може би в различен сън кълни
някакво изгубено момиче,
преживяло всичките злини
на безумна смелост да обича.

Кой ли е написал в миг на гняв
страшната, безмилостна програма
и учител строг, но с топъл нрав,
води ме през всичките и драми!?

Може би се ражда нов живот
в грохналото тяло на старица
и узрява сладък, слънчев плод
да нахрани дух, човек и птици.

Как ли се открива онзи бряг,
в който светлини и страшни сенки
се прегръщат в ритъм непознат
и се сливат в общо съвършенство!?

Може би побъркан е светът,
може ми съм смахната, не зная...
Виждам само бял, далечен път,
очертал началото и края.

Не "може би", а светът си е направо побъркан, за което съм писал още през 2010–та година.

Може би си ти мираж, за някой непознат?
Може да си нечий свят, за други хора въздух и земя:)

Много искрено си го написала!
Поздрави!

Фин баланс, не и без помощта на самоиронията - успява дори при такова допускане на недопустимости да опази в душата белотата на пътя.
Много ми хареса, Земела! Благодаря!
Прегръдка!

Макар и пак со закъснение: Ей, че убаво! Жизнено самоиросаркастично. Подобаващо ти като праведник, който не греши като не греши... Жизнено да грешидивееш.

Каквото виждаш, твое е. Тръгни по белия път. Той е като онази река със сандъчетата. Тук, след големия бял завой те чака твоето бяло сандъче. Без може би. Отвори го!