Преминават през мен, като вятър през млада трева,
изживени години и сенки, и чувства погребани.
Ни проливният дъжд, ни градушката, ледено зла,
са заминали с времето, вече съвсем непотребни.

Като в извор дълбок, но затиснат от тежък гранит,
са потънали някъде всички и дремят в подмолите,
но пропуква се камъкът. Тръгват внезапно, сами,
без да питат къде и смирено за право да молят.

Преминават и смях, и сълза, с глас, преди забранен
и онези неказани думи, забравили смисъла.
Преминават минути на мъка и гняв спотаен,
като лента на филм, изживян, но на тленност орисан.

Преминават, отиват си. Махат за сбогом с ръка.
Вече празно е тяхното място в сърцето и мислите.
Само болката - стара приятелка, свети сама,
без да знае защо е дошла и дали ще ми липсва.

Но така е навяро, всичко живо е пулс и поток - 
и прегради троши, и през камъни път си намира,
а заблуда е твърдата вяра, че ставаш висок,
ако можеш потока да спреш. Всъщност, просто умираш.



 

Действа разтърсващо и събуждащо дори и най-дълбоко заспалото съзнание! Поздрави!

като масивен гранит, описана прашинка Живот.
Пулс, поток, вяра, заблуда, Живот.
После идва Краят, който оставя болка ..., у някого...
Разтърсващо!
Поздрави, Земела!

Харесах това усещане за пропукване, за освобождаване - съзвучно и с предпролетните катаклизми в природата, и с трусовете на промяна в обществото ни, улових поетично оформеното скрито предупреждение към всеки, който се изправи срещу потока и се опита да спре неговото движение напред.
Поздравления, Земела!

Точно така : пропускаш покрай себе си, понякога и през себе си битието, и не се товариш излишно и вредно.

Благодаря!