Отеснява земята. Сред въртопи от уличен прах,
сред човешки потоци и бетонни затвори кънтящи
няма как да се скитат нито песен, ни мисъл без страх.
Все отнякъде нещо се изпречва. Няма как - настояще.

Настояще без милост, без вина, но с природен закон -
всяко време си взема своя дял от живота човешки,
а душата отказва да е просто затворник. Подслон
тя не търси, а полет. И не знае посоки погрешни.

Но къде да отиде? По голямата, вечна земя
не остана простор за летеж. Суета безгранична
насели всяко кътче. Сякаш стара, триглава ламя
мисълта ни за полет поглъща като хлебна коричка.

Няма как да се рее над открити пространства духът,
в прашен град и тълпи е скован - злополучен изгнаник,
който плаща невинен греховете по нашия път
и стоически чака да спрем, както чака се празник.

Няма място за него. Колко малка е тази земя!
В този свят е щастлив само онзи безумец - поета,
че му трябват единствено празен лист, лъч светлина
и писалката вярна. А за скитане - има небета.

живеем по човешки, каква лъжлива красота! Настояще без милост, без вина, но с природен закон - жесток, безумен и наистина изгнаннически.......мъртъв с небето на твореца. Не съм песимист, но и да полетиш поете, пак на земята ще кацнеш.......

Най-важната свобода е икономическата. Всички останали свободи произлизат от нея. Тия, които магат да летят са 5-10%. Останалите са в клетката на немотията. И стават все повече.

Стих за живота ни... Точен!
Б.

за актуалната тема!
За жалост няма място за полет на духа, когато един народ е все по-мизерстващ и освирепял от глад и немотия. Хората вече не искат да слушат никого, думите губят умението си да въздействат и да водят...

Както казва Бодлер в "Албатросът":

"Поетът е събрат на този принц небесен —
не трепва пред стрели и бури, но, уви,
когато сред шума тук долу е пренесен,
гигантските крила му пречат да върви."