В дъждовни дни измислям си слънца
и утвърждавам в себе си живота.
Човек не е подвластен на смъртта,
докато може сам да се надскочи.

Рисувам си сияещи вълни,
прегърнали скрижалите на мрака
и в смях обличам всичките страни
на времето, което уж не чака.

Създавам си усмивки от лъчи,
напук на синоптичната прогноза.
Удавени в пороите очи
изглеждат като тежка диагноза.

Минават студ и вятър покрай мен
като случайна, чужда нереалност.
Не, няма как един дъждовен ден
да задуши привичната виталност.

И няма начин в лепкава тъга
да плувам. Предпочитам да се смея.
Загубя ли за щастие ключа,
какво ще ми напомня, че живея!?

В сърцето си отглеждам радостта,
за плач не зная тонове и ноти.
Едва ли би се трогнала смъртта,
едва ли заслужава го животът.

Щастието е в сърцето, не губи ключето…