Пораснах, мамо. Приказките детски,
от теб нечути, също не разказах.
Май всичко вече срещнах. Не е лесно,
но някак се опазих от омраза.

Светът е свят - откакто ти замина,
не се е променил към по-красиво.
Пак зима се промъква към комина,
а аз не виждам смазващото сиво.

Отдавна съм забравила, че трябва
за някого да бъда съвършена.
Живот жесток - от всички ни ограбва
по стрък тревичка, пролетно зелена.

Научих се коприва да засявам,
да боцка и да пари под краката,
за да съм будна, слънце щом изгрява
и билки да ти пращам по луната.

Не ме мисли, простила съм за всичко,
захвърлила съм битки и товари
и не сърце в гърдите ми, а птичка
крилете си за полет днес разтваря.

Добре съм. Още помня висините,
в които приютявах си душата,
когато ми нагарчаха не дните,
а цялата отрова на земята.

Успявам, ден след ден по пътя крача - 
усмихната, уверена и бяла.
Отдавна съм голяма. И не плача.
Дано и ти, оттатък, си успяла.

Четем се, а не се познаваме. Приятно ли е! Аз съм Ваня.
Стихотворението ти ми напомни за последното ми ходене на психолог. Посъветва ме да напиша писмо до майка си. Тя почина на 1,12,2020 и от тогава не съм същата...
Още не съм го написала.
А твоето писмо е готово. Силен човек си, zemela. Успяваш да трансформираш. Аз ... Дълга тема.
Благодаря за хубавото стихотворение!

Духът, който носиш в себе си, те прави чиста, силна и свободна от човешките предразсъдъци...
Поздравления и почитания!

аз понякога споделям мисли с баща ми, който е в отвъдното...

Поклон пред родителите!

Ох, казала си всичко, което и аз, и Ваня, и всички дъщери, загубили скъпите си майки, бихме искали да кажем, но си го написала така, както само ти можеш. Възхищавам се на покоряващото вълшебство на думите, които намираш, на образите, които вплиташ в чувството. Извинявай - свикнах на такава висока проба поетичност в стиховете ти, че дори тук, в тази толкова съкровена изповед, неволно търся и откривам майстора на словото.
Светло да е на душата на твоята майчица! Сигурна съм, че където и да е, се гордее с теб и ти помага!
И аз изживявам тежко "сивото" на месец ноември - на днешния ден преди 52 години погребахме татко, на 24-ти преди вече 9 години почина майка. Няма забрава - всяка година по това време се разболявам:)
Прегръщам те, мила приятелко! Бъди здрава!

Чета и преглъщам...Трудно...
Поклон и почитания!

И аз от време на време говоря с баща си.

Майка ми си отиде когато бях осми клас. Тя направи всичко възможно и повече нямаше живот отреден за нея
Но тя ме научи да живея, и съм и благодарен за това.

Сякаш оставаме дърво без корени. И уж сме пак изправени, но я няма оная невидима пъпна връв, която никога не е прекъсвала. И понеже майката е и дома, в който се прибираме да ни олекне от бремето на времето, ще цитирам една мисъл, която наскоро прочетох:
„Домът е хора, а не място.
Ако се върнеш там, след като хората са си отишли, ще видиш само онова, което вече го няма.“ А ти, ти си написала нещо красиво човешко!