Безкраен влак препуска във нощта.
По релсите вагоните се гонят
и сякаш нейде в неизвестността
отнасят ни. Минутите се ронят.
Проскърцват колелета, миг покой -
достигнал е една междинна гара.
След нея пак - завой подир завой
пътуваме. И всичко продължава.
Навън пейзажът сякаш е мираж -
явява се за миг и чезне в сянка...
Тук всеки пътник има свой багаж -
изискан куфар, чанта - вехтошарка.
И всички носим своите съдби,
прилежно опаковани и скрити,
а в тъмното, неволно и сами,
във спътниците вглеждат се очите.
Един оплаква жално младостта,
на други пък - обувките са тесни...

Пътуваме безкрайно към смъртта,
на спомените бремето понесли.

Със спомените времето лети
и колелата тракат като песен.
Последна гара - "Смърт" или "Мечти"?...
"Мечти" звучи като ,че най-чудесно.