На Хрис

Не мога да съм живо божество,
че нямам мощ и сила безгранична.
Човек съм само, малко същество,
по-крехко и по-слабо от тревичка.
И няма как за теб да променя
законите жестоки на Всемира -
и вечната, искряща  светлина
на слънцето, със залеза умира.
Не знам дали съм истински добра –
човеците сме сложна сплав от всичко.
Единствено сърцето на сестра,
шептящо колко много те обича,
принасям като светъл, скромен дар
и с лека длан съзите ти изтривам.
Не се гаси със капчица пожар,
но е надежда, пареща и жива,
че всяко нещо има своя ред,
че всичко има място под небето
и не е грях   душата на поет
да носи и жената, и детето.