Отива всяка вечер на брега
жена. В косите лунен лъч сияе.
Дали ще може тежката тъга
в реката да удави - тя не знае.

Ще отнесе ли бързата вода
посланието скрито на сърцето?
(Писмата във бутилка са игра,
а тя не помни в себе си детето)

Пристъпва леко, с боси стъпала,
прегръщат я воалите на мрака.
На спомена отровните жила
обрекли са я цял живот да чака.

Кого - не помни. Нито пък - какво.
Очакване без памет и без име.
Единственото светло зарево
е топлина в студена, бяла зима,

потъването в кротките очи
и ромона приглушен на водата,
но бистрата и струя днес мълчи
като далечна, чужда непозната.

Мигът е безвъзвратно отлетял
с крилете на изгубените птици...
Вечерен хлад загръща като шал
жена, с осанка горда на кралица,

която има силата докрай
да вярва - любовта си заслужава.
Или ще срещне своя сняг през май
или ще и дари смъртта забрава.

Вики, много си добра, но в много дълбоки води нагази в последно време. :)

която има силата докрай
да вярва - любовта си заслужава.
Или ще срещне своя сняг през май
или ще и дари смъртта забрава.