"Ще бъдеш жрица, точно като мен,
но няма да останеш скрита в храма.
Сред хората ще идеш някой ден.
Избра си път, по който лесно няма.

Отиваш да раздаваш светлина,
дори когато, тръпнеща и гола,
душата ти смълчи се. Затова
очаква те една сурова школа.

През първия етап ще разбереш
как с кожата си мисъл да усещаш,
през втория - какво е да се спреш
пред болката, страха и още нещо..."

Дали било е в друг живот - не знам
(възможно е дори да съм сънувала) -
говореше ми жрица в светъл храм
и явно, всяка дума си е струвала.

Захвърли ме всесилният Живот
(безпомощно и мъничко създание)
сред бурната река - река без брод,
с присъщите и битки и страдания.

Да ме пречупи някак - не успя.
Изправях се след удари и грешки
и днес вървя - раздавам светлина
(май школата съм минала успешно).

В очите спи сълза - разпръсквам смях,
отдавна всяка рана е приятел,
посипвам злост и грях с космичен прах
и всяка мисъл връщам при Създателя.

Остава само сляпата съдба
да пожелае с Него да ме срещне,
да му разкажа, без да премълча
за болката, страха и още нещо...