Мълчи ми се. Сега ми се мълчи.
Днес онемяват даже сетивата.
Не обвинявам есенните дни
за тихата си спътница - тъгата.

Усещане посях си за слана,
сега сама му жъна плодовете.
Поникна от отровни семена,
под дъжд студен, горчив пелин в сърцето.

Навярно утре пак ще сея смях,
но днес не искам, няма да говоря.
Дали ще ми простите този грях -
единствен ден, в мълчание затворен?

Със стих приспивам смътната вина,
че на случайна болка съм подвластна.
Осъдих се, със сляпа суета,
на връх да търся свое светло място.

Далечен е върхът. А аз стоя
в подножието - малка, непотребна.
По грешен път към него ли вървя
или съдба безмилостна ме дебне?...

Прозрачна, топла капчица роса
лицето ми студено парна в здрача
Не вярвам, няма как да е сълза -
отдавна съм забравила да плача.