Танцува въртележката на дните,
върти ни на незнайни обороти -
поръсва смях, издига при орлите,
с тревога ни души, за сто живота.

Приспива със забравеното вчера,
догонва непоръбеното утре...
Не спира нито миг, за да намериш
за полъх свеж жадувана минута.

Движение. Безпаметна спирала.
Съмнения и болката отляво,
че пак не си подслон за птица бяла,
а може би, дори и нямаш право.

Не крепнат на спокоен бряг крилата
и всеки, сам за себе си, възкръсва.
Не можеш да спасиш, дори когато
сърцето ти от обич ще се пръсне

Безсилието бавно те изгаря,
на своя безразличен век се мръщиш,
а всъщност, всичко, всичко се повтаря -
окръжност от беди, едни и същи,

докато се научш да отглеждаш
на любовта божественото цвете
и да плетеш, с космическата прежда,
невидими, спасителни въжета.

Дори снегът тогава не смразява,
защото, вътре в теб, живее лято,
което със светулки път огрява
и топли, като длани на приятел.

Безсилни сме защото сме тленни и то за един миг и каквото и както да го правим, всички сме със смъртни присъди.
Това обаче не значи, че се предаваме. Ще използваме всеки миг за нешо хубаво.