Няма пътища преки към пространства, наречени "никъде",
няма стъпки оставени, няма знаци, стрелки, светофар,
а сърцето трепти и зове за безпаметно скитане
и само е компас, лабиринт, необятност и дар.

Накъде да вървя, накъде ще ме води, проклетото,
как не кротна за час, как не стигат му все небеса?!
То си знае едно - бесен хъс и скиталчески трепети
и безумната жажда за камбани, звезди, чудеса...

Нито стряха го спря, нито дълг, ни задънени улици,
(кой ме дявол прокле, под петите ми жар да гори),
а глупачката (аз) сляпо следвам му всички приумици - 
в здрач вечерен осъмвам и послушно замръквам в зори.

А посоки крещят, върхове ме примамват и хребети,
милиони пътеки пресичат се в точка една
и не зная била ли съм тук или връща се времето,
като в някакъв филм, сътворен от всевластна ръка.

Преки пътища? Не. Те, по правило, водят за никъде,
а сърцето си знае едно - да открие света,
който носи от първия миг, но намира чрез скитане,
за да бъде компас към камбани, звезди, чудеса.

Има едно филмче - Диво сърце ;)

поздрав

да коментирам най-напред това стихотворение, не успях, поради наложено коментарно отраничение. Затова ще го коментирам тук:

Много точно наблюдение, облечено във великолепна поетична форма - преките пътища водят за никъде!!! Точно както в картините на оригиналния художник Ешер. Поздравление, Земела!

"Нито стряха го спря, нито дълг, ни задънени улици..." Стана ми любимо, такава мелодия само, такъв звукопис! Благодаря ти, мила Вики, стиховете ти са музика и смисъл, чувство и образ - прекрасни са! Поздрави!